8. Законодателна власт

1.Същност на законодателната власт :
Законодателната власт е първата сфера на държавното проявление по посока на санкциониране на правните идеи и принципи, тя е първото ниво на създаване, реализиране и защита на правото.
Нейното върховно предназначение е главно в изпълнението на първия аспект – формиране на правото. В този смисъл законодателната валст отразявя всеобщите ценности – свобода, справедливост, ред, частна собственост, равенсво пред закона – в нормативните положения, които приема. Чрез тях държавата превръща ценностите в правни стойности и поема върху себе си правния и социалния ангажимент по тяхната защита. Законодателството създава един от етапите на правната гаранция.
Законодателната власт отразява политическата картина на обществото. Нейната материализация и конституционализация – парламентът – съдържа в себе си смисъла на политическото представителство и изразява баланса на интересите между различните социални групи и организации. Различните социални групи и партии балансират своите отношения с помощта на законодателния орган. Така парламентът се превръща в една политическа гаранция за приемането на решения, които са правно и морално оправдани. Самият факт, че съществуват парламент и парламентаризъм, е една гаранция за демокрацията. Парламентаризъм е по-висш стадий на развитието на демокрацията и я утвръждава с помощта на правото и властноразделителния принцип. Модерният парламентаризъм води началото си от модерната демокрация. Законодателната власт е своеобразен символ на демокрацията, без която пък е несмислимо да се утвърди правостта.
Но законодателството не е само политическа институция. Неговата по-дълбока същност е типично правна. Политическата дейност е подчинена на правните предписания. Законодателството съобразява своята дейност с конституцията и с основните правила на властноразделитения принцип. Законодателната власт не може да бъде независима от правото, макар че създава правни норми и в този смисъл е правноустановителна власт, а не в смисъла на творец на правото. Правноустановителната дейност е тази, с която се създават основополагащи правни форми. Тя е дейност по санкционирането на основните правни начала. Създадените от тази власт норми отразяват ценностите на правото, с които държавата е длъжна да се съобрази. С тази дейност се слага началото на всеобщия държавнопризнат процес на гаранцията за правото. Това е постоянно изискване за всяко държавно организирано общество.
На законодателната власт е необходимо да се осигури независимост, за да бъде елемнт от механизма на правната гаранция. Тази независимост се изразява в две посоки : от другите две власти и от политическото общество. В самостоятелното и независимото от изпълнението и съда осъществяване на своите функции се състои призванието на законодателния орган да гарантира приемането на такива закони, които са израз на неговата собствена воля. Всеки акт на законодателството трябва да материализира само волята на парламента.
Точно с тази цел да се запази правото, на парламента не се отрежда привилегировано положение спрямо другите две власти. Засилването на законодателното начало е също вид посегателство върху правото и върху състоянието на юридическа равноценност на трите власти. Следва да се има предвид, че привилегированото положение на законодателния орган е предпоставка да се наложи по политически път на влияние дадено социална група или политическа партия.
Парламентът е комисия на народа, а правителството е комисия на парламента. Ето защо, все в този дух, в правната литература се говори за парламента като носител на автономия. Противоположното разбиране е, че законодателната власт не може да бъде автономна пред постоянните и неизменими стойности и ценности, пред изискванията на разума и морала, на нормите на социалния организъм и неговото развитие.
Законодателната власт може да бъде самостоятелна, в смисъла на нейната правна и политическа независимост от другите власти и политическото общество, но тя не може да бъде автономна от единната воля на обществото. Обществото пък формира единната воля на държавата. Един от символите на това единство е точно първата власт – конституирана в резултата на народния суверинитет. Но това, че парламентът символизира народния суверинитет, не значи, че той може безгранично да изразява и да символизира този суверинитет. Последният намира по-широко проявление и не се идентифицира с първата власт. Законодателната власт има граници, които тя не може да пристъпва, опирайки се на своето върховно положение.
На второ място, законодателната власт не автономен спрямо правото. Законодателният орган създава правни норми и от най-висш юридически ранг, но правото поставя фиксирани граници на законодателната дейност – съобразно нейната форма, начин на иразяване, актовете, които приема, правните принципи и ценности, с които трябва да се съобразява. Законодателната власт не може да променя положения, които излизат извън рамките на конституцията и общата воля на обществото. Върховният орган не може да лиши който и да е човек от неговата собственост без неговото съгласие. Има граници на отделните индивиди или сдружения от частноправен характер, които не могат да бъдат нарушени от никакви постановления на публичното право. Това е така, защото има права и свободи, върху които не може да посегне никое публично право. Налице са общи правни принципи и ценности, които никой орган не е в състояние да измени дори и да раполага с правомощието да издава юридически актове с най-висша правна сила.
На трето място, законодателната власт не може да бъде абсолютно независима от другите две власти. Между тях са налице отношения на баланс и възпиране. Изпълнителната власт може да разпусне парламента, а съдебната власт, съобразно общия контрол, който и е поверен, въздейства по определен начин върху нейната дейност. Взаимните възпирания са създадени точно с цел да не се допусне примат на никоя от властите. С тези ограничения законодателната власт се поставя в състояние на известна зависимост от останалите власти и по този начин се поддържа запазването и гарантирането на правото.
И на четвърто място, законодателнта власт не може да се отклонява от главната си функция – приемането на закони. Тя не може да делигира своето право на другите две власти. Но в същото време и законодателната власт не може да изземва функциите на другите две власти. Според Хегел парламентите са посредствен орган между правителството и народа и имат дейност само върху законодателството. Подчертава се правната, чисто юридико – насочваща и абстрактно – установителна дейност на парламента, която е и мерила за неговата обща правомерност.
Необходимо е да се очартае разликата между законодателство и парламентаризъм. Има съществена разлика между двете понятия. Едното понятие е политическо, а другото е правно. Разграничителният критерий е правото. Но в същото вереме правото и обединява двете дадености, защото и двете се подчиняват на правото, на неговите начала и норми. Тук разликата се прави с цел да се съхрани правото пред политиката и политически процес. Политическият плурализъм намира своето конституционно разрешение в парламентаризма. Парламентаризмът е  система от идеи, принципи и юридически положения, осигуряващи реализацията на основните политически права и свободи на гражданите при формирането на висшия представителен орган. Законодателството пък е процесът на реализирането на праламентаризма по пътя на санкционирането на правни норми с висшва юридическа сила. То е тази област, върху която се прави преценка за дейността на законодателния орган. С оглед на общия баланс между властите, на него могат да се поверят контролни функции за спазването на приетите закони, без обаче да се разпрострират върху съдържанието и преценката на приетите за тази цел актове, защото това би накърнило организационната и юридическа самостоятленост на изпълнителния орган. Извън създаването на закона ролята на законодателството спира. Ако контролните функии се разпрострат върху преценка на конкретното съдържание и конретния смисъл на приетите изпълнителски и управленски актове, тогава се нарушава общият баланс между властите и се отнема правото на собствена прецена на другата власт. Тази разлика е много тънка и е важно да се съблюдава откъде започва областта на функционалната реализация у другата власт. Това е предпоставка и за ограничаване на самата законодателна власт, в какъвто смосъл по-горе бе разисквано.

2. Законът като гаранция за правото :
Правото не е само свъкупност от правни норми, но и съвкупност от ценности. Целта на държавните институции е да одобрят, да санкционират правните ценности, като ги трансформират в съответни правни форми. С помощта на държавата тези стойности се превръщат в задължителни правни предписания, необходими за съхраняването на обществото. Съхранявайки обществото, държавата съхранява и гарантира правото, тъй като правото е атрибут на държавно организираното общество. Най-важните от тези юридически предписания се материализират в пложенията на закона – най-висшия юридически акт на норматината система. В този смисъл първо призвание на този най-висш юридически акт е да санкционира основните, същностните, вечните ценности на човека – равенство, свобода, собственост, справедливост, ред. Тези основни начала произлизат от моралното и разумното – естественият извор на законовата правомерност.
Известно е, че равенството е основна ценност на правото и че на всяка една от властите в рамките на своите юридически възможности да поддържа това равенсто, схванато преди всичко като равенство пред закона, пред правото. Законът уравновесява социалните групи в обществото, защото ги поставя в равно състояние пред своите предписания. Задачата на законодателя е да организира публичните власти по такъв начни, че опасността от нарушение на закона да бъде сведена до минимум и всяко нарушение на закона от публичните власти да бъде енергично потъпкано.
Законът изразява общественото съгласие, защото относно всеобщите стойности е налице и всеобщо разбиране, и всеобщо одобрение. Колкото в по-голяма степен законът отразява общите ценности на правото, върхи които съществува неспоримост, толкова повече се увеличава възможността за пълното реализиране на правната сигурност. С дейността на законодателната власт законът получава не само държавно санкция, но и държавна гаранция за неговото спазване, изпълнение и приложение.
Законът може да изпълни най-важната част от гаранцията за правото и защото той създава всеобщност и задължителност на правните предписания.  Законът отрежда още самоограничаването на всяка власт в рамките на своята компетентност. От една страна, той е проява на една от властите и в същото време е източник на правомощията на другите. Така законът гарантира разделението на властите посредством силата на своите норми. От особено значение е да се определи кръгът от социални отношения, които се регулират от закона, с други думи да се определи мярката на закона. Главен критерий в този случай е степента на държавна намеса в личната сфера на гражданина. Законът  трябва да изпълни само някои минимални условия и да бъде призната свободата за всеки отделен гражданин. Превръщането на основните идеи и ценности на правото в правни норми и поемането на защита върху тях означава още и поемане на защита върху отделния гражданин. Тази мярка трудно се постига – тя зависи от доста фактори : от степента на култура в обществото, начина на проникването на либералните идеи, влиянието на естественото право върху позитивното право, а също и от приложениеето на принципа за разделението на властите като формула, която осигурява както независимостта на отделните титуляри на властта, така и на членовете на гражданското общество.
Законът осигурява упражняването на естествените права на всеки отделен човек, като очертава само границите, в които те могат да се упражняват. Такова е разбирането на модерната правна теория. То се основава на стремежа да се гарантира равенство в правата, тъй като естественото право е еднаква мяра за всички. Други основни принципи и идеи са човешките права, равенство, свободата. Те са решаващи при създаването на закона и при фиксирането на неговата мярка. Но основният закон също има принос при определянето на мястото на закона с поемането на определен кръг от отношения по свое регулиране. С конституцията мярката на закона получава конституционна обоснованост. Само след като получават законова санкция, правните идеи и ценности добиват качествата общовалидност и общозадължителност. Никоя друга политическа или организационна сила, освен законодателната власт, не може да фиксира конкретната мярка за всеки конкретен закон.

Advertisements